Пустинното копие - Страница 86

– Роджър си носи цигулката – успокои го Лийша, – а и номерата ми не се изчерпват само със защитите за слепота, в случай че някой ядрон все пак успее да ни намери. В безопасност сме.

– Можеш да омагьосаш цялото Ядро, ако пожелаеш, само не и един прост мъж – присмя ѝ се Илона през чашата си.

Лийша не ѝ обърна внимание, сложи качулката си и пристъпи в сумрака.

– Е, сега вярваш ли ми? – попита тя Роджър, щом вратата се затвори зад тях.

– Май ти дължа едно слънце – призна той.

* * *

Снегът хрущеше под ботушите на Лийша, докато с Роджър вървяха към същинското градче. Дъхът им се замъгляваше на мразовития зимен въздух, но наметалата им бяха подплатени с кожа и им пазеха достатъчно топло.

Роджър не беше обелил и дума след коментара на Илона. Беше провесил нос, а лицето му бе скрито зад дълги къдрици червена коса. Цигулката му бе прибрана в калъфа си, преметнат под шарената му пелерина, но по това как пръстите на Роджър се свиваха, Лийша виждаше, че копнее да хване инструмента в ръце. Когато беше разстроен, той винаги свиреше на цигулка.

Лийша знаеше, че Роджър я харесва. Всъщност почти всички знаеха. Половината жени в града си мислеха, че е луда, щом още не си го е взела за себе си. И наистина защо не? Роджър имаше хубаво лице с момчешки чар и бърз ум. Свиреше толкова красива музика, че думите не стигаха да се опише. Караше Лийша да се смее дори когато беше най-тъжна. Повече от веднъж беше доказвал, че би умрял за нея.

Ала колкото и да се опитваше, Лийша не можеше да погледне на него като на любовник. Роджър бе едва на осемнайсет лета, цели десет години по-малък от нея, а и той ѝ беше приятел. В много отношения той ѝ беше единственият приятел. Единственият човек, на когото можеше да се довери. Малкият брат, какъвто не бе имала досега. Не искаше да го наранява.

– Онзи ден при мен дойде чирачката ти Кендъл – поде Лийша. – Хубаво момиче е.

Роджър кимна.

– Също така е най-добрата ми ученичка.

– Попита ме дали знам как се вари любовен еликсир – продължи Лийша.

– Ха! – извика Роджър, но изведнъж се спря на място и я погледна. – Чакай малко, всъщност знаеш ли?

Лийша се засмя.

– Разбира се, че не. Но не е нужно да казваме на момичето. Вместо това ѝ дадох тинктура от сладък чай и ѝ казах да я сподели със своя бъдещ любим. Внимавай да не ти предложи чай, че те очакват целувки цяла нощ.

Роджър поклати глава.

– Никога не си го вкарвай на чирак.

– Още една от гениалните максими на майстор Арик, нали така? – попита саркастично Лийша.

Роджър кимна.

– И то такава, която с радост ще заявя, че не само проповядваше, но и практикуваше. Знам други чирачки в гилдията, които нямаха този късмет.

– Няма нищо общо – каза Лийша. – Кендъл е почти на твоята възраст и тя е тази, която купува любовните еликсири.

Роджър сви рамене, вдигна качулката си и задърпа краищата на шарената си наметка, за да заздрави мрежата. Последната светлина бе изчезнала и навсякъде около тях се издигаха мъгляви силуети от снега, които се материализираха в ядрони. Създанията съскаха и се мятаха наоколо, тъй като усещаха миризмата на двамата, но не можеха да ги открият.

Ърни беше разположил къщата си далеч от селото, така че да не му се налага да слуша оплаквания за миризмата на химикалите, с които правеше хартията си. Разстоянието обаче го постави извън голямото заклинание, което бранеше самото село.

На пътя на Роджър застана дървесен демон и задуши във въздуха. Роджър застина, без да смее да помръдне, докато съществото го търсеше. Под наметалото му нещо се придвижи рязко и Лийша разбра, че една от защитените ками, които той държеше вързани за китките си, беше слязла в дланта на здравата му ръка.

– Просто го заобиколи, Роджър – сопна му се Лийша и продължи надолу по пътеката. – Нито те вижда, нито те чува.

Роджър заобиколи демона на пръсти, докато нервно въртеше камата в дланта си. От малък жонглираше с ножове и с лекота можеше да уцели окото на демон от двайсетина крачки.

– Изобщо не е естествено – каза Роджър – да вървиш край стада ядрони, като че е ден.

– Колко пъти трябва да минем през това, преди да се умориш да го повтаряш? – въздъхна Лийша. – Наметалата са безопасни колкото къщи.

Непрозримите наметала бяха нейно изобретение, което разчиташе на объркващите защити, предадени ѝ от Защитения. Лийша беше изменила защитите и ги бе избродирала със златен конец върху изящно наметало. Щом го сложеше, демоните спираха да я забелязват, дори да минеше точно покрай тях, стига, разбира се, да се движеше с бавна, равномерна крачка и да се беше загърнала хубаво с него.

После направи наметало на Роджър, като избродира защитите с пъстри конци, за да си отиват с жонгльорските му дрехи, а после с радост забеляза, че той рядко се разделяше с наметката дори през деня. Защитения пък сякаш никога не носеше своята.

– Не казвам нищо за защитите ти, просто не смятам, че някога ще свикна – отвърна Роджър.

– Аз вярвам, че магията на цигулката ти може да ме предпази – каза Лийша. – Защо ти не вярваш в моята магия?

– Все пак се разхождам навън по тъмно, нали? – попита Роджър, докато опипваше наметалото си. – Просто е зловещо. Неприятно ми е да го кажа, но майка ти не беше толкова далеч от истината, когато те нарече вещица.

Лийша го изгледа свирепо.

– Защитаваща вещица поне – поясни Роджър.

– Преди са наричали и билкарството вещерство – каза Лийша. – Аз просто мога да защитавам като всеки друг.

– Ти не си като останалите, Лийша – отбеляза Роджър. – Допреди година не можеше да омагьосаш и перваз, а сега самият Защитен се учи от теб.