Пустинното копие - Страница 87

Лийша изсумтя.

– Да, бе.

– Съвсем ясно е – каза Роджър. – Постоянно оспорваш собствените му защити.

– Арлен си остава три пъти по-добър защитник от мен – настоя Лийша. – Просто... Трудно е за обяснение, но след като видях толкова много защити, мотивите им просто започнаха да ми... говорят. Често се случва да се досетя за какво служи някоя нова защита само като погледна енергийните ѝ линии. Понякога дори успявам да изменя линиите, за да ѝ придам друг ефект. Опитвала съм се да науча други на това умение, но никой досега не е успявал да мине отвъд наизустяването.

– Аз така се чувствам с цигулката – каза Роджър. – Музиката ми говори. Мога да науча чираците ми да свирят достатъчно доб-ре, но човек не може само да изсвири на ядроните „Битката при Хралупата на дърваря“ и да очаква мир и спокойствие. Трябва да... потисне настроението им.

– Ще ми се някой да потисне настроението на майка ми – промърмори Лийша.

– Време беше – каза Роджър.

– В смисъл? – попита Лийша.

– Скоро ще стигнем до градчето – каза Роджър. – Колкото по-скоро поговорим за майка ти, толкова по-скоро ще приключим с това и ще можем да се захванем със своите си работи.

Лийша спря на място и го погледна.

– Какво бих правила без теб, Роджър? Ти си най-добрият ми приятел на света.

Тя сложи нужното ударение на думата приятел.

Роджър се помръдна неловко и продължи да върви.

– Просто знам как те засяга.

Лийша побърза след него.

– Неприятно ми е да мисля, че майка ми може да е права за каквото и да било...

– Но тя често е права – каза Роджър. – Вижда света със студена яснота.

– Безсърдечна, по-скоро.

Роджър сви рамене.

– Заек в едната шапка, зайче в другата.

Лийша небрежно се пресегна, за да събере с ръкавица снега от нисък клон, но Роджър я забеляза и с лекота избегна топката, която полетя към него. Тя уцели дървесен демон, който се заоглежда като обезумял, търсейки нападателя си.

– Искаш деца – прямо каза Роджър.

– Разбира се, че искам – отвърна Лийша. – Винаги съм искала. Просто така и не намерих точния момент.

– Точния момент или точния баща? – попита Роджър.

Лийша изпъшка тежко.

– И двете. Аз съм само на двайсет и осем. С помощта на билките бих могла да износя бебе и през следващите две десетилетия, но със сигурност няма да е така лесно, както би станало, ако бях с десет или дори с пет години по-млада. Ако се бях омъжила за Гаред, първото ни дете сега щеше да е на четиринайсет, а след него най-вероятно щеше да има и други.

– Арик казваше: „Нищо няма да спечелиш, ако оплакваш това, което никога не е било“ – отвърна Роджър. – Разбира се, той беше живото доказателство колко трудно е да се спазват тези думи.

Лийша въздъхна и докосна корема си, представяйки си утробата вътре. Тя всъщност не оплакваше липсата на Гаред. Майка ѝ беше права за разбойниците на пътя, както Роджър много добре знаеше. Но имаше нещо, което Лийша не бе издала нито на него, нито на някой друг – инцидентът бе станал точно в плодовития ѝ период и тя се беше уплашила да не би да е забременяла.

Лийша се бе надявала, че Арлен ще добави и своето семе, когато го бе съблазнила няколко дни по-късно. Тогава тя щеше да отгледа детето, стига да имаше такова, с надеждата, че е било заченато от нежност, а не от насилие. Но Защитения бе отказал и се бе зарекъл да няма деца, да не би демонската магия, която му даваше сила, да ги поквари по някакъв начин.

Затова Лийша свари чая, който се беше заклела никога да не вари, и се погрижи семето на разбойниците да не намери почва. Когато приключи, Лийша плака горчиво над празната чаша.

Споменът предизвика нови сълзи, студени ивици, които се стекоха по бузите ѝ в зимната нощ. Роджър се пресегна към нея и тя реши, че иска да ги избърше, но вместо това той пъхна ръка в качулката ѝ и я издърпа изведнъж, измъквайки шарена кърпичка сякаш от ухото ѝ.

Лийша се засмя въпреки налегналите я чувства и я взе, за да попие сълзите.

Докато стигнат градчето, половин дузина ядрони вече ги следваха, душейки стъпките им в снега отвъд обхвата на магическите наметала. Жена, застанала на ръба на забраната, вдигна лъка си, от него засвистяха защитени стрели и като гръмотевици уцелиха онези ядрони, които не смогнаха да избягат.

Сега вече всички млади жени в Хралупата на Избавителя се обучаваха на стрелба с лък, като започваха веднага, щом станат достатъчно големи, за да го държат в ръцете си. Много от по-възрастните жени, които нямаха силата да дърпат тетивата на голям лък, се учеха да целят с арбалет с манивела, за да могат и те да се включат. Жените патрулираха на смени по края на градчето и убиваха всеки демон, който дръзваше да се приближи прекалено много.

Когато пристъпиха в светлината, Лийша видя, че Уонда ги чакаше. Тъй като беше висока, здрава и грозновата, на Лийша често ѝ убягваше фактът, че Уонда едва навлиза в петнайсетото си лято. Баща ѝ Флин бе загинал в Битката при Хралупата на дърваря, а момичето се беше наранило тежко. По-късно се бе оправила напълно, но ѝ останаха тежки белези. По време на престоя си в лечеб-ницата се бе привързала силно към Лийша. Сега я следваше като хрътка, готова да убие всеки доближил я ядрон. Носеше грамадния тисов лък, който Защитения ѝ бе дал, и с него сееше смърт.

– Ще ми се да ме оставяте да ви придружавам, госпожице Лийша – каза Уонда. – Прекалено сте ценна, за да се разхождате сама извън забраната.

– И баща ми това разправя – отвърна Лийша.

– Баща ви е прав – каза Уонда.

Лийша се усмихна.

– Може би след като довършим Нeпрозримото ти наметало.