Пустинното копие - Страница 94

– Защо ще искам някога да варя такова долно нещо? – беше питала Лийша. – И без това са малко децата на този свят.

Бруна я бе погледнала тъжно.

– Надявам се, дете, никога да не разбереш.

Но Лийша разбра, след като разбойниците я бяха оставили. Ако кесията ѝ с билки беше у нея, щеше веднага щом изми тялото си да свари и чая, но мъжете ѝ бяха отнели дори това. Решението не беше в нейните ръце. Докато стигнат Хралупата, вече щеше да е прекалено късно.

Ала когато кесията се озова отново у нея, вече имаше избор. Единствената липсваща съставка за чая беше коренът от тъпчиплевел, а такъв бе забелязала малко встрани от пътя, докато бяха тичали към пещерата, за да се скрият от дъжда.

Лийша не можа да заспи, стана преди изгрев и се измъкна, за да откъсне няколко стъбла от плевела, докато Роджър и Защитения все още спяха. Дори тогава не беше уверена, че ще се накани да изпие чая, но със сигурност щеше да го свари.

Защитения беше дошъл при нея и я бе стреснал, но тя се бе зас-тавила да се усмихне и да поговори с него, някакви несвързани неща за растения и демони, с които да отвлече вниманието му от истинската си цел. През това време мислите ѝ се щураха в пълен хаос.

Но тогава, без да иска, го беше обидила и болката в очите му я измъкна от захласа ѝ. Изведнъж тя видя частица от човека, който някога е бил. Добър човек, наранен като нея, който обаче беше прегърнал болката си като любовница, вместо да се откаже от нея.

Лийша бе почувствала, че тази болка е в пълно съзвучие с нейната собствена, всичките ѝ кръжащи мисли изведнъж прищракаха като зъбчатите колела на часовник и тя бе разбрала какво трябва да направи.

Мигове по-късно тя и Арлен лежаха заедно в калта, съвкуплявайки се неистово във взаимното си отчаяние, но в следващия момент ги нападна дървесен демон. Мъжът, който я бе милвал, се изпари, а на негово място изникна Защитения и тръгна да се бори с демона, отдалечавайки го от нея. Когато слънцето изгря, двамата започнаха да се разграждат. Лийша гледаше вцепенена, докато те потъваха в земята.

Но в този момент мъглата отново се върна на повърхността и те се втвърдиха, а демонът изгоря на слънцето. Тогава Лийша посегна към Арлен, но Защитения се обърна на другата страна и тя го наруга за това. Толкова погълната беше от собствените си чувства, че почти не помисли какво ли е изпитвал той.

* * *

Лийша поклати глава, след като се осъзна.

– Толкова съжалявам – каза тя на Защитения.

Той махна пренебрежително с ръка.

– Не си ми взимала ти решенията.

Роджър погледна Лийша, после Защитения, после нея отново.

– Създателю, майка ти е била права – досети се той. Лийша знаеше, че новината е истински шок за него, но нямаше какво да направи по този въпрос. По някакъв начин даже беше доволна, че тайната се е разкрила.

– Не може да е само от татуировките – каза тя, връщайки се към основната им тема. – Няма логика. – Тя погледна Защитения. – Искам гримоарите ти. До един. Всичко, което уча от теб, е прецедено през твоите си разбирания. Трябва ми изходният материал, за да разбера какво го е причинило.

– Не са у мен – каза Защитения.

– Тогава ще идем при тях – заяви Лийша. – Къде са?

– Най-близкото ми скривалище е в Анжие – отвърна Защитения. – Но имам и други в Лактън и в Красианската пустиня.

– Анжие става идеално – рече Лийша. – Тъкмо имам недовършена работа с госпожа Джизел, а пък ти, предполагам, ще успееш, докато сме там, да увериш херцога, че не преследваш короната му.

– Сигурно ще мога да помогна за това – каза Роджър. – Израснах в двореца на Райнбек, докато Арик му беше пратеник. Ще посетя Гилдията на жонгльорите и току-виж съм наел истински учители за моите чираци.

– Добре – съгласи се Защитения. – Тръгваме, щом снегът започ-не да се топи.

* * *

Широките криле на мимика погълнаха километрите, но ядронският княз ненавиждаше ярката повърхност на земята и на два пъти се подслоняваше в Ядрото, излизайки само в най-мрачните часове на нощта. Бе настъпила нощта след новолунието, ала дори лъчистото влияние на тъничкия сърп беше прекалено силно за ядронските му очи. Прибереше ли се в Ядрото, не излизаше, докато проклетото кълбо не израснеше и не намалееше отново.

Великозащитата на Хралупата на Избавителя се яви под краката му, а откраднатата ѝ магия сияеше като сигнален огън. Мисловният демон изсъска при вида ѝ и челото му запулсира, изпращайки картината на стотици километри на юг, за да отекне в ума на брат му само след секунди.

Отговорът дойде мигновено – черепът на демона изкънтя от безсилието на брат му.

Мимикът се приземи безшумно и мисловният демон слезе от гърба му. Крилата на мимика изчезнаха веднага и той се превърна в пъргав огнен демон, който се стрелна напред към градчето, за да се увери, че пътят на ядронския княз е чист.

Великозащитата беше прекалено голяма, за да бъде разрушена, а със силата ѝ не можеше да се пребори дори ядронският княз. Демонът виждаше насъбралата се енергия, блещукаща из градчето – стена, по-здрава от камък. Той се пресегна с мислите си, а меките възелчета на черепа му запулсираха, докато се опитваше да докосне умовете на тези вътре, но чистата концентрация на енергия препречваше пътя дори за мисловно внедряване.

Демонът обиколи града, обръщайки специално внимание на терена около криволиците на защитата. Тя беше здрава, а слабите ѝ страни – малко, и нямаше да им е лесно да се възползват дори от тях. От дърветата се стекоха търтеи, привлечени от присъствието на ядронския княз, но с една мисъл бяха отпъдени.