Пустинното копие - Страница 95

К оглавлению

95

Демонът си намери място, където две човешки женски стояха на ръба на защитата с примитивни оръжия в ръце. Демонът се заслуша внимателно в сумтежите и пищенията им, за да чуе определена интонация, която да подскаже обръщение. Скоро се появи и женските се сграбчиха една друга, преди да се разделят, и тръгнаха по края на защитата в различни посоки, с оръжия в готовност.

Мисловният демон изтича пред по-възрастната от двете и я изчака на усамотено място да се появи отново. Направи знак на мимика и слугата му се изду, а люспите му се стопиха. На тяхно място се появи розова кожа и външните покривала на добитъка от повърхността.

В момента, в който по-възрастната женска приближи, мимикът падна на земята в сенките точно пред забраната. Извика името ѝ, а гласът му, както и формата бяха досущ като тези на по-младата.

– Мала!

– Уонда? – извика нарочената му жертва.

Тя се заоглежда наоколо, но след като не видя никакви демони, изтича при съществото, което бе взела за приятелката си.

– Току-що се разделихме! Как успя да стигнеш до тук?

Мисловният демон излезе напред иззад едно дърво. Женската ахна и вдигна лъка си. Възелчетата по черепа на ядронския княз затрепкаха леко и женската се вкочани, а ръцете ѝ свалиха лъка против волята ѝ. Мисловният демон приближи и женската му подаде стрелящото оръжие, което бе възнамерявала да използва, за да го разгледа.

Защитите по оръжието имаха огромна мощ. Мисловният демон усещаше как теглят дори собствената му силна магия. Размаха ноктестата си ръка пред тях и с почуда видя, че засветиха, въпреки че кожата му все още бе на сантиметри разстояние.

Демонският княз проучи из основи ума на жертвата си и разгледа образите и спомените, както някой би разровил стар сандък. Научи много. Прекалено много, за да реши как да действа, без да го обмисли по-обстойно.

Оставаха часове до изгрев, но небето вече светлееше. От далечината на юг усети съгласието на брат си. Имаше време да помислят върху проблема.

Мисловният демон погледна женската. Можеше да ѝ отнеме спомена за тази случка, да я върне обратно в забраната, без тя да знае какво ѝ се е случило, но допира до човешкия мозък, тлъст и почти неизползван, събуди глада на демона.

Мимикът усети желанието на господаря си и с остро пипало отдели главата на женската. Улови плячката, приплъзна се до нея и обели черепа с нокът, за да поднесе ястието.

Ядронският княз разкъса сладката сива материя, угощавайки се пребогато. Месото не беше така крехко, както на невежите мозъци на личния му добитък, но удовлетворението от самия лов на повърхността допълни удоволствието от вечерята.

Демонът погледна своя мимик, който бдеше, докато ядронският княз пируваше. Едно позволително изтуптяване и мимикът се изду, разтвори огромната си многозъба паст, приплъзна се до женската и погълна остатъка от тялото ѝ наведнъж.

Когато и господарят, и слугата се заситиха, станаха на пӚра и се просмукаха обратно в земята на фона на развиделяващото се небе.


Тринайсета глава
РЕНА


333 СЗ ПРОЛЕТ

Здравите ръце на Рена горяха, покрити с тънък слой пот, докато усилено биеше масло. Беше ранна пролет, но Рена бе излязла само по една риза. Баща ѝ щеше да получи пристъп, ако я видеше, но той беше отзад и сечеше защитени стълбове, а Люсик и момчетата работеха на нивата.

Фермата се беше разраснала през четиринайсетте години, откакто Люсик дойде да живее при тях, ожени се за Бени и ѝ направи деца. Бяха минали през един тежък сезон, след като Илейн избяга с Джеф Бейлс. Харл се беше разбеснял и си го изкарваше на тях... най-вече на Бени, тъй като беше по-голяма. Но това спря, след като Люсик, с едрите си ръце и широки рамене, дойде да живее при тях. Оттогава Харл не бе докосвал нито една от двете, а нивата, която преди не можеше да се нарече нещо повече от голяма градина, сега нарастваше с всяка изминала година.

Мислите за онова време я върнаха обратно към Арлен Бейлс и неслучилото се бъдеще. След като вече ги бяха обещали един на друг, според уговорката трябваше тя да отиде да живее във фермата на Джеф, а не Илейн. Ала Арлен бе избягал в гората след смъртта на майка си и повече не го видяха. Хората разправяха, че ще да е умрял, особено след като Джеф отиде чак в Слънчево пасище да го търси, но без успех. Свободните градове бяха на седмици път пеша, а никой не би могъл да оцелее толкова много нощи без подслон.

Но надеждата така и не бе напуснала Рена. Погледът ѝ все прескачаше към пътя на изток, тъй като тя се молеше да го види един ден и той да я отведе.

В същия миг вдигна поглед и видя конник да се задава по пътя. Сърцето ѝ спря за миг, но конникът идваше от запад и след момент тя го разпозна.

Коуби Фишър се извисяваше върху Шишарка, една от петнистите кобили на стария Шопар. Бронята му от съединени метални парчетии и очуканата тенджера, която му служеше за шлем, бяха грижовно излъскани. Копието и щитът му бяха вързани с каиши за седлото, за да са му под ръка, но досега не бе чувала да ги е използвал някога.

Коуби си фантазираше, че е вестоносец, но не дръзваше да излезе през нощта като истинските вестоносци. Той просто разнасяше съобщенията на Руско Шопара, собственикът на смесения магазин, от единия край на Потока на Тибит до другия. Веднъж-два пъти Коуби бе нощувал в обора им на път за Слънчево пасище.

– Привет, Рена! – извика Коуби и вдигна ръка за поздрав. Тя избърса потта от челото си с опакото на ръката и се изправи пред приближаващия Коуби.

Изведнъж Коуби се опули и изчерви. Тогава Рена се усети, че е полугола. Ризата ѝ беше над коленете, а отпред се спускаше нис-ко и разкриваше доста от деколтето ѝ. Тя се подсмихна, защото притеснението му я забавляваше.

95