Пустинното копие - Страница 97

– Фърни е само на дванайсет, Харл – каза Люсик. – Не можем да му поверим пивоварната.

– Ами сестра ти? – настоя Харл. – Тя се ожени за онуй рибарче преди няколко лета.

– Джаш – подсказа му Коуби.

– Той е рибар – каза Люсик. – Дори да може да чисти и корми риба, от пивоварство хич не отбира. – той погледна към Коуби. – Без да се обиждаш.

– Не се обиждам – отвърна Коуби. – И без това Джаш е склонен да пие повече, отколкото вари.

– Виж ти, кой говори – сопна му се Харл. – Както чувам, Шопара те е направил вестоносче, тъй кат’ си нямал как да си върнеш кредитите за бира.

– Ти си бил голям куражлия бе, дядка – рече Коуби и тръгна да се изправя. Същевременно стана и Харл и насочи към него дългия си ловджийски нож.

– Ако си знаеш интереса, момко, веднага ше си седнеш на проклетия стол – изръмжа той.

– По ядроните! – извика Люсик и удари по масата с две ръце.

И двамата го погледнаха стъписани, а Люсик им отвърна със свирепото си изражение. На размери бе същият като Коуби, а сега беше почервенял от гняв. Те си седнаха обратно, а Харл отново хвана края на стълба си и го задяла гневно.

– Значи просто ей така ше станеш и ше ни изоставиш – рече Харл. – Ами фермата?

– За това лято свършихме с посевите – отвърна Люсик. – С Рена ще можете да плевите и да поддържате защитените стълбове, докато дойде жътва, а аз и момчетата ще се върнем за това. Че и Фърни.

– А догодина? – попита Харл.

Люсик сви рамене.

– Не зная. Може всички да дойдем да посеем, а и току-виж се окаже, че мога да прежаля едно от момчетата за през лятото.

– А аз си мислех, че сме семейство, момче – каза Харл и се изплю на пода, – но изглежда, в душата си винаги си си бил един Богин.

Той се дръпна назад от масата.

– Прави к’вото щеш. Взимай дъщерите ми, внуците ми. Само не очаквай да те потупам по рамото по тоя повод.

– Харл – понечи да каже Люсик, но старецът му махна да си мълчи, с тежка стъпка се понесе към другата стая и затръшна вратата.

Бени сложи ръка върху свития юмрук на Люсик.

– Той не искаше да каже това.

– Ох, Бен – тъжно каза той и сложи свободната си ръка върху нейната, – разбира се, че искаше.

– Хайде – каза Рена, хвана Коуби над лакътя и го издърпа от мястото му. – Да ги оставим на спокойствие и да ти намерим одеяла и някое чисто кътче в обора.

Коуби кимна и я последва зад завесата.

– Баща ти винаги ли е такъв? – попита той, след като излязоха от къщата.

– Даже го прие по-добре, отколкото очаквах – отвърна Рена, взе метла и замете едно от празните отделения.

Слънцето вече беше залязло и отвън се чуваха писъци, придружени от лумтенето на защитите, които демоните изпробваха. Животните бяха свикнали с шума, но все пак се поместваха нервно, тъй като инстинктът им подсказваше какво би станало, ако защитите не удържат.

– Люсик току-що загуби баща си – продължи Коуби. – Ще речеш, че Харл би проявил малко разбиране.

Рена поклати глава.

– Не и баща ми. Не го е грижа за ничии нужди, освен за неговите собствени. – тя прехапа устна, припомняйки си как бяха нещата, преди да дойде Люсик.

* * *

След като Коуби бе настанен благополучно в обора, Рена се върна в къщата и намери Люсик в общата стая да обяснява ситуацията на момчетата. Тя се промъкна тихо покрай тях и отиде в стаята на Бени, където я завари да сгъва дрехи и да опакова малкото си вещи.

– Вземи ме с теб – безцеремонно каза Рена.

– Какво? – попита Бени с почуда.

– Не искам да оставам сама с него – отвърна Рена. – Не мога.

– Рена, за какво... – започна Бени, но Рена я сграбчи за раменете.

– Не се прави, че не знаеш за какво говоря! – сопна ѝ се тя. – Ти знаеш какъв беше, преди да дойде Люсик.

Бени изшътка, отдръпна се и отиде да затвори вратата.

– Ти пък какво знаеш за това? – попита тя с рязък шепот. – Ти винаги си била бебчето. Не ти се е налагало да търпиш...

Тя се спря, а физиономията ѝ се изкриви от гняв и срам. Рена погледна многозначително към пазвата си.

– Аз вече не съм бебе, Бени.

– Тогава си пристегни гърдите – отвърна Бени. – Спри да се разхождаш по онази парцалива риза. Не му давай причина да те забележи.

– Това няма да го спре и ти го знаеш – каза Рена.

– Минаха почти петнайсет години, Рен – успокои я Бени. – Не знаеш какво ще направи.

Но Рена беше съвсем наясно. В сърцето ѝ нямаше съмнения. Забелязвала беше погледите на баща си, очите му, които я опипваха като хищни ръце. Иначе защо ще се държи така ревниво, щом някой мъж я погледне? Не един се бе опитвал да я спечели като по-млада. Ухажорите ѝ вече си бяха научили урока.

– Моля те – прохленчи тя и хвана ръцете на Бени, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Вземете ме с вас.

– И какво ще кажа на Люсик? – сопна ѝ се Бени. – Той се чувства достатъчно зле, задето оставя фермата. Без теб татко никога няма да може да понесе товара.

– Би могла да му кажеш истината – предложи Рена.

Бени ѝ удари шамар. Рена залитна назад и стисна ужасено бузата си. Сестра ѝ никога не я бе удряла през живота ѝ.

Но Бени не показа и капка разкаяние.

– Веднага да си изкараш тая идея от главата – изръмжа тя. – Няма да сторя семейството ми да потъне в позор. Люсик ще ме изхвърли, ако разбере, а не след дълго целият град ще заговори. Ами Илейн? И Джеф, и децата ѝ ли да се очернят, само ’щото ти си още като бебетата?

– Не съм като бебетата! – извика Рена.

– По-тихо! – изсъска Бени.

Рена си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои.

– Не можеш да ме наричаш бебе – възрази тя – само защото не искам да ме оставяте сама с това чудовище.