Пустинното копие - Страница 98

– Той не е някакъв демон, Рена, той е нашият баща – рече Бени. – Давал ни е подслон и е слагал храна на масата през целия ни живот, въпреки че му се пръсна сърцето, след като умря мама. Илейн и аз понесохме това и ако се стигне дотам, и ти ще можеш.

– Илейн го понесе, като избяга да се скрие зад Джеф – каза Рена – точно както ти се криеш зад Люсик. А аз зад кого да се скрия, Бен?

– Не можеш да дойдеш с нас, Рена – заяви Бени.

В този момент Люсик влезе в стаята.

– Всичко наред ли е? Чух да си крещите.

– Добре сме – каза Бени и изгледа свирепо Рена, която разхлипана избута Люсик от пътя си и изтича до малкия си ъгъл, скрит зад завесата в общата.

* * *

Тази нощ Рена лежеше будна и слушаше писъците на ядроните на двора, както и сумтенето от стаята на Бени, тъй като с Люсик го правеха почти всяка нощ. Същият звук излизаше преди от стаята на Харл, докато майка им беше жива. А след това – когато Харл накара най-голямата им сестра да заеме мястото ѝ. Щом пък Илейн си отиде, тези звуци отново се чуваха в нощите, когато Харл придърпваше в стаята си Бени. Тогава тя не приемаше нещата толкова спокойно.

Рена се изправи, обляна в пот и с разтуптяно сърце. Надзърна зад завесата и видя момчетата, заспали дълбоко върху одеялата си. Само по парцаливата си риза, тя се промъкна през общата, отвори внимателно вратата към обора и се шмугна безшумно вътре.

Щом влезе, взе огнивото и запали фенер, който освети обора с мъждукаща светлина.

– А? – попита Коуби, присвил очи, и вдигна ръка, за да си направи завет от светлината. – Кой е?

– Рена е – каза тя, приближи и седна до него в сламата.

Светлината на фенера танцуваше по заграждението и запримига по широката гръд на Коуби, след като одеялото му се смъкна надолу.

– Рядко идват гости – поясни тя. – Помислих си, че можем да седнем и да си поприказваме малко.

– Това звучи добре – рече Коуби и изтърка съня от очите си.

– Трябва да сме тихи обаче – предупреди го Рена. – Ако татко ни хване, ще видим ядрони посред бял ден.

Коуби кимна и стрелна притеснен поглед към вратата на къщата.

– Какво е да си вестоносец? – попита Рена.

– Ами аз не съм истински вестоносец – призна Коуби. – Нямам разрешително от гилдията в Свободните градове, но дори да получех такова, не мисля, че бих оглупял чак дотам, че да почна да спя навън при демоните. Но работата за господин Шопара е по-добра от риболова. Винаги съм го мразел т’ва.

– Тъй ли? Пък аз чувам, че никога не си се захващал сериозно – каза Рена.

Коуби се засмя.

– Така си е. С Гарт и Уилъм само тичахме нагоре-надолу и вършехме простотии, но тях двамата ги обещаха и край на забавата. А не можеш да се хилиш по лодките. Плашиш рибата.

– А теб защо не са те обещали? – попита Рена.

Коуби сви рамене.

– Според тате бащите на момичетата не вярвали, че бих могъл да се задомя и да изхраня жена и деца. Май е прав. Винаги ми е харесвало повече да се мотая около смесения магазин, отколкото да работя. Ходех на риба, като ми се наложи, ама кредитите никога не ми стигаха за бирата, дето изпивах. Баща ти беше прав, кат’ каза, че господин Шопара е почнал да ме праща да донеса едно или да доставя друго само за да се изравни сметката. Но когато говорителката замоли господин Шопара да ме кара да разнасям и съобщения, той ми позволи да отседна в малката стаичка зад магазина, за да съм му под ръка... Се’а хората се отнасят с уважение към мен – допълни Коуби, – ’щото върша обществени дела. Дават ми храна и подслон, когато се окажа толкова далече от Градски площад, че да не остане време да се прибера преди здрач.

– Си’урно е страхотно – възкликна Рена – да пътуваш из целия Поток и да посещаваш всички постоянно. Аз никога не се виждам с никого.

Коуби кимна.

– Сега печеля повече, отколкот’ пия, и като събера достатъчно кредити, ще си купя свой собствен кон и ще си сменя името на Коуби Вестоноски. Може даже да си построя къща в Градски площад и да предам работата на синовете ми, като остарея.

– Значи вече мислиш, че можеш да се задомиш и да изхраниш семейство? – попита Рена.

Коуби не беше красавец, но беше добър и силен мъж с потенциал. Тя започваше да осъзнава, че Арлен може никога да не се върне за нея, а животът трябва да продължи.

Коуби я погледна в очите и кимна.

– Бих могъл – каза той, – ако някое момиче се реши да ме вземе.

Рена се наведе и го целуна по устата. Коуби се опули за миг, но в следващия момент отвърна на целувката ѝ и я обгърна със здравите си ръце.

– Знам как се държат съпругите – прошепна тя и си дръпна надолу ризата, за да разкрие гърдите си. – Много пъти съм виждала Бени и Люсик да го правят. Мога да ти бъда добра съпруга.

Коуби изпъшка и зарови муцуна в гърдите ѝ, а ръцете му тръгнаха нагоре по краката ѝ.

Отзад се раздаде силен трясък, който стресна и двамата.

– Какво, по Ядрото, става тук?! – настоя да узнае Харл, хвана Рена за косата и я издърпа от Коуби. В другата си ръка държеше дългия си ловджийски нож, остър като бръснач. Захвърли Рена настрана и опря върха на ножа в гърлото на Коуби.

– Ние само... само... – заекна Коуби, отдръпвайки се колкото се може по-назад, но гърбът му вече опираше стената на заграждението и нямаше накъде повече да мърда.

– За глупак ли ме вземаш, момче? – каза Харл. – Знам какво е било това „само“! Мислиш си, че кат’ съм те подслонил зад защитите ми, можеш да се отнасяш с дъщеря ми като с нек’ва анжиерска курва? Би тря’ало на момента да та изкормя!

– Моля ви! – проплака Коуби. – Не е, каквото си мислите! Аз наистина харесвам Рена! Искам ръката ѝ!